Хавана в Куба и Маями в САЩ –140 километра делят двата свята на един народ

– Какво правите толкова много там? Жена ли имате? – Да, отговарям. Какво му влиза в работата на митничаря личният живот на пасажера, след като е иначе изряден?

– Добре, заповядайте, отговаря на испански митническият служител

В Маями е по-лесно да се справиш с испански, отколкото с английски. Освен имигранти от Куба тук живеят мексиканци, гватемалци, колумбийци и изобщо „латиноси“, които превръщат Маями в латинската столица на Централна Америка. Всеки говори испански, дори и американците, живеещи тук. Добро начало, помислих си аз… Последва обстойно преглеждане на багажа, в който имаше подаръци за моите кубински приятели от другия край на света/Индонезия/. След 2 часа отидох в хотел „само“ за 120 долара на ден, който включваше освен нощувка и чай, „студена закуска“ и крокети.  Обиколил съм САЩ, която е прекрасна и уредена държава, но Маями винаги ме е интересувал повече. Това е еквивалентът на нашата българска мечта за запада на почти всеки кубинец – да отидеш в САЩ и да живееш във Флорида е блян на /почти/ всеки кубинец. Нека квърлим поглед на Маями отвътре.

Обичам Куба и искам да знам какво толкова означава Маями за Кубинеца.

---

МАЯМИ – КУБА. НАЙ-ГОЛЯМАТА КУБИНСКА ДИАСПОРА В СВЕТА. /НЕ/СЛУЧАЙНИ СРЕЩИ С ЕМИГРАНТИ.

---

 

Хосе е емигрант, родом от Пиняр дел Рио, Куба. Шофьор е на Uber такси, най-тарикатската система за предвижване в скъпото Маями. Хосе е на близо 24 години. Според мен няма повече от основно образование.

– „Оейе Хосе, комо естас ермано/как си брат?/“ – започвам аз.

 Хосе разказва..

– Пич! Бачкам по 12 часа на ден, за да си изплащам апартамента. Системата, брат, тук е желязна. Няма ром, няма бира. Не се събираме, както в Кайо Уесо/квартал в Хавана Куба/.  Тук трябва „бачкане“. ТРАБАХО! Иначе горя. Да ти кажа, брат, нашите платиха 10 000 долара за спийд боат /бърза лодка/, която на седмия път успя да ме вземе от един таен бряг от Пиняр дел Рио до Кей Уест, където нашите ме чакаха и ме закараха до вкъщи, за да се видя за първи път с тях за 4 години, откакто избягаха през Мексико. Брат, тук не е като в Куба…

Хосе на седмия опит бяга от Куба с бърза лодка и пристига при семейството си, чакащо го в Кей Уест.

Защо? – питам аз.

– Еми, защото тук хората са затворени. Не празнуват, дърпат се, стискат се.

– Ама, Хосе, нали тук се печелят кинти? Защо се стискат? Нали все пак Маями е богат щат, печелите добре?

– Печелим, ама, брат, знаеш ли колко струва един апартамент тук? Застраховки, такси, осигуровки?

Дори не попитах колко струва. Щом Хосе ми задава този въпрос, отговор не е нужен. Все пак Хосе изплаща част от парите на родителите си, които са платили, за да го изтеглят тук. Изплаща кола, апартамент /в Маями са може би най-скъпите имоти в САЩ/. Разбира се, много кубинци биха могли да завидят на статуса на Хосе. Модерна кола, последен модел телефон с интернет, възможност да пътува навсякъде /когато има евентуално време/, модерни дрехи…

Кубинецът е весел, безгрижен и социален. От Хосе разбрах, че тук /в Маями/ голяма част от кубинските привички са невъзможни. Кубинецът отива на гости
без причина – за да вземе малко брашно, захар, или да обсъди сексуалните подвизи на съседката Мария.

Така че животът на Хосе е драстично по-различен от Куба. Тук той трябва да върти волана понякога и по 14 часа на ден, за да си позволи всичките дрънкулки, които за неговите сънародници са почти невъзможни. Дали това обаче е най-важното? Коментарът оставяме на вас, нашите читатели.

Намирам Владимир, сервитьор, работещ в мексикански ресторант до кубинското Осмо авеню в Маями. Докато си пия кафето и чакам рибата на плоча, Владимир разказва…

– Пипо, бях главен готвач в един държавен ресторант в Хавана, но живеех в Гуанабо, Куба. Даже там ме чака детето… Вкарвах месо и зеленчуци, продавахме ги и си деляхме печалбата с персонала.  Само че тук, в Америка, работя в три ресторанта на смени и почти нямам почивен ден.  Трябва да изплащам колата и къщата. Макар че осъзнах в последните месеци, че ми е през оная работа, че карам шевролет и имам айфон. На кого да се зарадвам? Никой няма време, пич!!! Всички са луднали! Ама съм се хванал вече…

Владимир смята, че ако се върне обратно в Куба, това ще е по-скоро срам и провал, защото в Куба животът в Маями се смята за голям успех и символ на благополучие. Владимир се е добрал до САЩ, защото е брат на емигрант от 2002 г., който го е „рекламирал“. Съществува закон, който помага на членове на семейства по пряка линия след много перипетии да добият права за емигрантска виза в САЩ.

И ето, че се срещам с Луиза, дъщерята на собственичка на къща за гости, с което работя във Ведадо, Хавана.

– Луиза, ела с мен да видиш майка си. Стига толкова работа. Все пак си от почти 1 година тук – подканвам я аз на летището.

– Не мога, ми Амор. С приятеля ми трябва да изкараме поне още 1 година, за да не изгубим резиденцията си /документ за постоянно пребиваване в САЩ/. Налага ни се да работим тук. Разходите в Маями са огромни. Жилището ни /60 кв./ е 900 долара на месец, а за другите разходи даваме поне още 600. Просто нямаме време и най-вече – пари…

– Здравето май е най-важно! – добавих аз. Тя се засмя.

Луиза и приятелят й са пресекли нелегално границата с Мексико и са останали в САЩ по закона за мокрите крака, описан по-горе. Рискувайки живота си… А сега Луиза работи в имиграция на летището в Маями. Каква ирония само! Луиза няма право да излиза от САЩ още 1 година, иначе губи работната си виза и парите, които е дала на трафикантите, прекарали я през границата. За това социалните мрежи и WhatsАpp остават единственото средство за комуникация със семейството й, докато изтече този срок. Освен на летището в Маями през останалото време Луиза работи като офис помощник. Така че време има. За любов. Вместо това Луиза ми пъха в багажа детски дрехи за нейната братовчедка, която скоро очаква дете. Малко след това аз горчиво съжалявам, че съм взел дрехите, защото трябва да хвърля част от сувенирите си заради строгата проверка, която важи най-вече за полетите Маями–Хавана. Както споменахме, от февруари 2020 година Тръмп забрани полетите до други градове в Куба с изключение на Хавана. Следва нова изненада на летището. Въпреки че имам издадена виза за Куба, ми казват, че тя не важи и трябва да изкарам нова такава срещу скромната такса от 100 долара. Това ми напомня за ласкавия жест за облагане на американския долар с 10 % комисионна в Куба. Сигурно и американците имат право.  Плащам 100 долара. Хвърлям тон колони, 4 чифта дрехи и пак остава много багаж. Все пак се промъквам заради цвета на кожата си. Когато влизам в самолета, един служител ми взима багажа и заявява, че няма място за ръчен багаж и трябва вторият куфар да се чекира. В самолета всички багажни отделения са заети – всеки е средно с 3 багажа.

Хулия е в Маями от 40 години. Въпреки че тя е кубинка, предпочита да говори английски. Впоследствие разбирам, че още не се е виждала със сестра си от третия брак на баща си, която живее в Матанзас, Куба. Тоест никога не се е виждала с нея.

– Хулия, как е животът в Маями? Тя ми отговаря на английски, че е много заета..

На втория ден се опитвам да подема разговор. Но трудно…

 – Моите родители дойдоха с голи ръце в Маями на кораб от пристанище Мариел. Бях на 19. Преди тоца баща ми лежа 20 години без съд и присъда. Но въпреки всичко се радвах, че е жив. Освободиха го и аз се качих заедно с майка на кораба. Това бе най-голямата травма в живота ми след смъртта на брат ми преди 7 години.

Документална снимка на събитията:

Хулия и родителите й са част от аферата Boatlift. Това е една от най-големите масови миграции на хора от една държава в друга. През 1980 г. след споразумение между САЩ и Куба за обмен на военнопленници и политически затворници Фидел Кастро обявява, че всеки, който иска да напусне Куба, може да го направи, ако се откаже от имотите си и се качи на подготвените кораби за Маями. Повече от 150 000 кубинци напускат Куба през тази година…

Разговорът е деликатен. На Хулия определено не й допада не толкова споменаването на родната й Куба, колкото политическата действителност там. Хулия беше пийнала поне четири големи питиета Бакарди. В Маями ХАВАНА КЛУБ  и всички напитки от Куба липсват заради ембаргото. Вместо тях се пие Бакарди. Дори да има ХАВАНА КЛУБ, този ром не се пие от повечето кубинци поради политически причини. Самият Бакарди бяга от родния Сантяго де Куба след революцията, за да пренесе бизнеса си за производство на ром в Пуерто Рико. 

– Виж, амиго. Америка ми даде всичко, след като моята родина ме предаде. Дойдохме от Мариел, натоварени като говеда в един кораб. Въпреки трудностите се радвахме като диви на свободата, която Америка ни даде. Костваше ни много труд, болести /брат ми си отиде преди 7 години/, но получихме СВОБОДА. Ето сега имам хотел, който ще завещая на двете си дъщери. Това в Куба е невъзможно. Ако сега живеехме там, щяхме да тънем в мизерия.

– Добре де, Хулия. На 19 просто си нямала избор, – отговарям аз.

– Не, амиго. И да върна времето назад, пак бих направила същото.

Хулия е част от онази кубинска общност, или втората голяма вълна, която бяга по политически и икономически причини в Маями през далечната 1980 г.  Първата голяма вълна от кубинци е  след революцията през 1959 г., когато от Oстрова бягат хиляди политически имигранти, индустриалци, симпатизанти на Батиста или контрареволюционери, което означава –противници на политиката на Фидел Кастро. Уверени в бъдещия успех на САЩ или подозирайки военна и/или политическа намеса, те чакат изгодния момент да се върнат в Куба, за да се нанесат отново в конфискуваните си имоти и да продължат своя бизнес. Само че сега годината е 2020,  а чакането продължава. Причините за това са много.

Както споменахме по-горе, в Маями /почти/ не се говори английски. Прекрасно, все пак испанците след толкова /неуспешни/ войни са си свършили работата. Тръгвам по Осмо Авеню, или Calle Ocho, към „Малката Хавана“, или както в Маями е известна Litlle Havana. Calle Ocho започва с Петела, символа на Мачото, на мъжкото начало в Куба, на егото, ако щете. Тук емигрантите, поддръжници на диктатора Батиста, бягат от Куба и създават квартала Малката Хавана. Там те чакат Фидел Кастро да падне от власт, за да се завърнат и да продължат своят бизнес и експлоатация на населението. Това обаче не се случва, дори след организирания от тях и финансирания от САЩ опит за десант в Залива на свинете в Куба през 17 април 1961 г.

Орландо е кубински емигрант. Бивш индустриалец в Куба и настоящ собственик на ресторант в „Малката Хавана“ в Маями. Избягал е с един от последните самолети на Кубана де Авиасион през далечната 1960 г. След един ден молби и преговори, Орландо се съгласи да говори с мен. Изрично ме помоли да не споменавам името на ресторанта му, както и неговото име, подменено в тази статия.

– Вижте, деца. Млади сте и не знаете. Те ми взеха всичко. Брадатите /революционерите/ забраниха моя бизнес, окрадоха моята собственост, убиха братовчед ми. Аз щях да участвам дори в бригада 2506, но имах заболяване на крака и не ме одобриха преди моите братя да заминат за Никарагуа /оттам летят самолетите за плажа Хирон/.

Изпълнен с мъст и примирена гордост, Орландо заразказва за Куба преди Революцията.

          – Преди 1959 г. Куба процъфтяваше! 

– Как така процъфряваше! – oпононирах аз веднага.  За кои?  За 1 % индустриалци?  Ами наркотиците? Ами престъпността? А образованието?? Куба преди Революцията е марионетка на САЩ? Населението страда от липса на всичко от образование до здравеопазване, докато шепата сервилници на властта имат всичко.

– А липсата на свобода на словото? А фактът, че ако си истински можещ, отговорен и образован си като скопен в Куба? Нямаш шанс да правиш нищо, защото всичко е на партията, – с много мъст изсъска Орландо. Какво е бъдещето на младите сега в Куба със заплата 30 долара на месец? Къде виждаш  тяхната мотивация?

Погледнах Петела и спрях да говоря. Кой съм аз, един прост чужденец, че да взимам позиция. За това покорно слушах…

          Орландо продължи…

По улиците на Хавана са движеха луксозни коли, беше пълно с барове и заведения, икономиката вървеше напред. Печелихме много, купихме 2000 декара земя до Сиего де Авила. Гледахме юка, тютюн и зеленчуци. Сключихме договор с голяма компания за износ на продукцията в Атланта, САЩ.  Живеех на Пето Авеню и имахме всичко. Преди Революцията… След това трябваше да бягаме, за да се спасяваме за живота си. Да не говорим за бизнеса, който баща ми Карло гради с години. И аз след него. И всичко това на вятъра. Майната и на Революцията. Майната му на Кастро. Хей, амиго. Не виждаш ли в какво се е превърнала Хавана сега? Порутени фасади, бедни хора, които рискуват всичко да избягат. Не ти ли говори нещо всичко това? Сляп ли си?

Предпочетох да не споря. Няма смисъл. Той има право, аз също.

Фернандо има 3 деца. Родом е от Хибара Куба, където за пръв път Христофор Колумб идва през 1492 г., за да открие новите земи. Преселил се е в Тринидад и е купил прекрасна колониална къща за гости, с която работим. Фернандо, въпреки че печели добре, не е доволен от Куба. Не подкрепя политическата система, не вярва в социализма. Бяга в Мексико през 2016 година, това негово решение обаче  обаче се превръща в отговорност на още 4 човека, семейството му. Остава в Мексико по Закона за сухите/мокрите крака, обяснен по-горе.  След това рекламира /това означава изисква по закона на САЩ приемантето в страната на преките роднини, членове на семейството, сред които са братя, сестри, синове, дъщери, бащи или майки/ триде си деца и жена си. Започват живот първо в Хюстън, после в Небраска.

– Амиго, за кубинеца Небраска е нещо почти забранено място. Повечето живеят в Маями заради сходното с Куба топло време. А в Небраска е студ и сняг. Това е невъзможно за повечето кубинци. Но не и за нас.  Аз си купих ТИР на изплащане, с който изкарвам добри пари, а и от Тринидад ми пращат пари. С тях частично покривам ипотеката, ако останат, плащам и за патента, както и за  образованието на двамата си синове. Те вече са избрали САЩ. Дъщерята е малка още. За нея не знам.

Фернандо и жена му за задължени да се прибират на всеки 2 години, за да не изгубят своето гражданство, а с него и имуществото си. Правилно решение на кубинското правителство според мен. Въпреки всичко Фернандо е от Тринидад , макар да не иска да живее в Куба и да не понася политическата система там. През 2020 г. в долната част на къщата си отдаде ресторант под наем. Обаче кризата с Коронавируса разруши туристическия му бизнес засега. Не знаем какво ще се случи впоследствие… Сигурен съм обаче, че Фернандо и семейството му никога няма да се върнат в Куба.