Да избягаш от Куба със сал и да рискуваш всичко. Аз съм Балсеро.

От началото на кризата с Ковид 19 и рязкото влошаване на икономическата обстановка в карибската страна много кубинци рискуват всичко и правят опити да избягат със сал или със собственоръчно направени лодки. По данни на бреговата охрана на САЩ от началото на 2021 година всеки ден поне 20-30 кубинци пробват да преплават опасното разстояние от 120  километра и да акостират по бреговете на Кей Уест или  Маями. Въпреки че закона за „сухите ръце/мокри крака“ е отменен, кубинците се надяват на рекламация от пряк роднина в САЩ /майка, баща, брат, сестра или син, дъщеря/ което да им осигури статут на бежанец. Прочетете повече по темата тук. По официалната статистика на бреговата охрана на САЩ от началото на 2021 близо 450 кубинци са върнати до Куба. 

Бизнеса с трафик на хора е огромен проблем за властите в САЩ и най-вече в най-кубинския щат Маями. Официалната „цена“ за кандидат емигрантите варира от 6-7000 до 10 000 долара на човек в зависимост от броя на „клиентите“.  Трафикантите са предимно кубинци живеещи в САЩ, притежаващи бързи лодки. Другия вариант са навигатори, които идват до Куба и управляват лодките до Америка. Много рядко кубинци без навигатор се пробват да преплават разстоянието и то често завършва фатално.

От съображение за сигурност съм променил името на човека, когото интервюирах на 19 май 2021 година.

Суйен преживява много за своята мечта да стигне до бленувания рай, Маями.

Как си Суейн?

Виждаш ли как съм изгорял на чорапи?

Какво, викам учуден аз? Не мога да видя какво е да си изгорял на чорапи.

Суейн вдига своите дънки и виждам как е изгорял зверски до границите на дънките от глезените надолу.  В самоделната лодка, в която се е качил ведно с другите им е било забранено да се качват с обувки или чорапи. Както и без всякаква техника а именно мобилни телефони, лаптопи или компютри. Единственото позволено на „балсерос“ е малко вода, суха храна и много надежда.

Какво се случи, Суейн?

Както много други хора, не издържам повече тук. Ковид кризата просто ни вкара в нов “ специален период“. Няма нищо. Искам да махна. Не искам да рискувам живота си да летя през Мексико и да пресичам границата там,  много е по-сложно. Реших да се кача на самоделна лодка и да преплувам до Маями. Свързах се с трафиканта от Маями който ми поиска 10 000 долара за трансфера. Баща ми е там и ще ме рекламира.

Президента Обама премахна гореспоменатия закона “ Мокри нозе, сухи ръце“ който позволяваше на всеки кубински емигрант който се докопа до американска територия да придобие законно американско гражданство. Сега това става много по-трудно а именно с „рекламация“ от пряк роднина, брат, сестра, баща или майка. Разбира се тази рекламация е възможна е само ако същия  се добере по някакъв начин до американска територия. За това за всеки кубинец, решил да избяга остава варианта главно по вода.

Тръгнахме от Източна Хавана към 4 сутринта със сал, който беше в основата стереопор, дърво и два двигателя на Ямаха. Взехме сухари /защото тежат малко/ и 2 туби вода за 12 човека.

Когато тръгнахме всичко бе гладко. Нямаше вятър, охрана дори и  притеснение. Някак чувствах свободата в косите си. Старите мотори боботеха зад нас и част от газовете опушваха левия ми крак. Какво пък, казвах си аз всичко си има цена. Най-вече свободата.

Струваше ли си?

След първия ден на еуфория на втория още след бавния изгрев адреналина внезапно спадна. Изначалните човешки ценности започнаха да потъват в Мексиканския залив ведно с потребността за вода и храна.  Акулите сигурно чакаха извода от ситуацията, която се повтаряше с много наши сънародници. В един момент единия от моторите започна да пърди странно и спря. Нямахме никаква представа колко километра ни остават до края. Края на кое, започнах да се питам.

Трети ден. Бавно вървим към някаква посока. Устните ми пресъхнаха. Тук има и дете на 9 години, което разполага с оставащите 500 мл вода а за нас има общо 3 литра повече. От време на време завистливо гледам как отпива на всеки няколко часа под зоркия поглед на Янейси, майка му оставащите милилитри. Скука и вече сериозен поглед на повечето оптимисти които ведро ни увещаваха за светлия живот в Маями . Истината се ражда в трудностите. Сега ще ви видя тарикати.

Четвърти ден.

Ai de puta madre.Почти не се движим. Крака ми е едната буза от задника ми са  почти изпържени от единствения работещ двигател. Защо се навих да съм най-отзад.  Този океан ми се струва пустиня. Въпреки че има толкова много вода съм много жаден. Ще убия някой за вода. Дай ми вода. Веднага защото ще те убия. Хосе изпи цялата вода. Да той е на 9 години ама какво ми пука. Искам вода. Ще отворя устата си за росата за през нощта. Има още 200 мл вода в последната бутилка. Александро я държи здраво. Той не прави този трафик за пръв път. Ще стигнем.

Пети ден.

Вече ми е все едно до къде ще стигнем. Не мога да разбера как с един двигател не можем да минем шибаните 120 километра. Александро след този курс ще си купи цяла къща а ние ще го духаме. П*****т. Закарай ни най-накрая.  Вторият двигател съвсем спря да пърди. Искам да пия вода. След малко ще потопя главата си в морето и ще пия. Ще полудея. Няма никаква вода вече в лодката. Искам или да ни спасят или да стигнем, през  к**а ми е. Не ме интересува. 

Шести ден.

Ако някой ми беше казал, че 6 дни не стигат да минем 120 километра, по-добре щях да стана Исус и да ги пробягам без да плащам 10 000 долара които в Куба се равняват на 2 апартамента. Отивам в Маями отрицателен. А ако ме хванат. А ако имам Ковид? Ама какво е Ковид дали ще оживея сега, Ковид е като пояс в момента. Писна ни. Едвам издържаме. Започвам да се чудя дали мога да изпия кръвта на някой. Няма да издържим повече. Детето реве. Ще го убия и изпия. Сигурен съм че Педро и той така мисли. А и Сара, дъртата.  Само майката не знам как ще го преживеее. Лодката просто се движи като мравка. Пестим гориво защото нямаме. Ако спре, течението ще ни отведе знам ли къде. По-добре да ни открият. Има ли смисъл.

Седми ден.

Сутринта се събуждам със зверско главоболие. Искам да убия света. Да ни намират. Това море не свърша мамка му. Или да. Да да да дада дада дадададада. Виждам суша. Другия двигател работи на половин оборот. Как не ни видяха.  Ще полудя, получавам е*****я.

Наближаваме брега. Наближаваме. Като голямата шумна птица отгоре. Много шуми. Когато лодката с единия оставащ полумъртъв двигател почти допира мечтания жълт шибан пясък идват много лъскави полицейски коли и някакви хора с автомати. За какъв к*р сте въоръжени? Че ние сме по голи дупета, глупаци?

Осми ден.

Закараха ни до някакъв кораб на 1 миля от брега. Демек затвор вътре в морето. Обясниха ни, че това е процедурата и че не сме допуснати до американска територия. Щели да ни върнат до Куба след 7 дни и след належащите процедури.  Имаше една мацка от нашата група, която трябваше да се къпе под надзора на морската охрана. Интересното е, че душовете се наблюдават от охраната. Е без да ни пипат разбира се.  Бая ч*****са си били американците. И освен това ни се падаха по една купа ориз, малко боб и вода. И много вода около нас.

Девети ден.

Облекчение и ужас в едно. Може ли да ги си ги представите? Питаха ни общи въпроси, снеха ни отпечатъци. Ако имаме повече опити, имаме и повече шанс за имиграция. Най-интересното е, че когато се къпем ни гледат. Глупави американци. Ясно е че ще ни хванат как могат да си мислят че сме чак толкова тъпи. Как ще скочим от душа и от 20 метра за да плуваме брус 400 метра до брега. Че ние с лодка минахме 120 км и ни хванаха с хеликоптер по случайност. 

Струваше ли си? Питам се.

Петнадесети ден.

След седем прекрасни дни в кораба с изглед към плажовете на Маями беше време да се върнем към Куба. Кораба пое към Пиняр дел Рио /охраната говореше на испански/ и след около 5 часа ни докараха в залив близо до Баиа Хонда. Там разбира се ни чакаше Държавна Сигурност. Далече по-спокойни излежахме следващото денонощие в следствието. След това ни пуснаха без никакви санкции в Куба. Най-интересното бе, че докато бяхме на Американска територия един офицер ни каза, че колкото повече опити правим, толкова повече шансове имаме да ни приемат. Държавна Лотария. Всеки печели, а някой път акулите.

Изкарахме един ден и после ни пуснаха. Следва продължение…

Прочетете повече за Маями и за живота на кубинците.Прочетете повече за Кей Уест и музея на балсерос тук.