В Куба има паметни плочи на два българи – eдната е на капитан Георги Георгиев, а другата е на нашия Апостол на Свободата – Васил Левски.
Втората паметна плоча се намира на територията на едноименния завод за пластмаса “Васил Левски”. От един кубински приятел разбрах, че заводът се намира в близост до Сиенфуегос, ако идвате от Гуама, след рафинериите вдясно. На испански названието му звучи така: Empresa de Producciones Plásticas Vasil Levski, Petrocasasa.
Четири пъти досега се опитвам да влезна и да видя с очите си бюста на Апостола в Куба. Всеки път са ме спирали на входа и са ми обяснявали, че това е секретен обект и нямам право да влизам, като дори те нямат право да снимат. Искаха ми специално разрешение, което може и да получа в близките 30 години…
Вече само показвам завода на туристите, когато минаваме оттам. Отказах се от опитите си да влезна… Единствената снимка която успях да направя, е от контролния пункт на входа на завода, а другата е дело на Тодор Кузманов, чийто разказ можете да прочетете по-долу.
Има такъв завод в Куба. Построен е от България. От българи. Когато вече беше предаден на кубинската страна да се стопанисва и управлява, изведнъж Емил каза, че може би ще дойде ден, когато заводът може и да не се казва “Васил Левски”, и на всички нас ни стана тъжно. Тогава се роди идеята да има нещо, което да остане свързано с името на Апостола. Помислихме си, че най-простото нещо е да има един бюст на Левски в завода, и написахме писмо до Людмила Живкова с молба да ни пратят такъв от България. Времето минаваше, а ние бяхме направили вече първата копка на хълмчето в средата на заводския двор. При това много ангажирано, защото бяхме сигурни, че ще стане.
На малко тържество с представители на местната преса, снимки и много вълнения направих първата копка заедно с кубинския директор – Марио Гонсалес Санчес. Изработихме проект на постамента и самия паметник…
Помолих всички съпруги и деца на българите в Сиенфуегос да се включат в изграждането на паметника. Бяха чудесни!
В постамента на паметника дъщеря ми вгради един камък, който донесохме от Сиера Маестра до Сантяго де Куба.
Наистина времето минаваше. Наближаваше краят на 1980 г. и тогава решихме да правим бюста сами. Отидох до Хавана, до библиотеката към българската търговска мисия, и взех всички книги, свързани с името и дейността на Левски. За щастие имаше доста снимки.
Върнах се в Сиенфуегос и ги показах на двама млади кубински скулптори, които вече бяха правили бюст на Мануел де Сеспедес. Те бяха преподаватели в училището по художествени изкуства, където учеше дъщеря ми. Разказах им кой е за нас българите Васил Левски и ги попитах могат ли да го направят.
Трябваха им различни неща, но най-напред – глина, която докараха в завода от Матансас с един ГАЗ 51. За укрепване на гипсовата отливка поискаха влакна от „хенекен” – подариха ми ги от другия край на залива на Сиенфуегос, където по-късно започнаха, но не завършиха строежа на ядрената централа.
Бюстът стана около метър-метър и нещо и всички българи минаха да го видят и да си кажат мнението. Искаше ми се всички да са съпричастни. Позволих си да коригирам устната на Левски така, както аз го усещах. Самият бюст беше дело на Феликс Мадригал Ечемендия, а плочата с барелефа с лъвската глава – на Хуан Гарсия Крус. Последният все още е в Сиенфуегос и вече е на над 50-годишен.
Лъвската глава отляхме със стопяем модел и ни трябваше пчелен восък. Това е единственото, за което трябваше да дам нещо в замяна. До този момент, а и до края, когато питах кубинците какво правим – всичко ни даваха веднага, стига да го имаха. За пчелния восък обаче ми поискаха две бутилки ром, които купихме след гласуване на профсъюзно събрание с общи пари. За да се снемат форми за отливане, трябваше да имаме каси, които да издържат на теглото на отливките. В началото си мислехме да ги направим дървени, но след две несполучливи отливки се отказахме и решихме да търсим друго решение.
Отидох до гр. Санта Клара, където имаше съветски машинен завод и помолих за метални каси за формоване на големи отливки. Подариха ми ги. Започнахме отново с формоването и отливането.
Пещта, с която трябваше да отливаме отделните части на монумента, беше с максимален капацитет 2-3 кг., а трябваше да леем десетки пъти по-тежки отливки. Наложи се да построим нова пещ, с която успяхме да отлеем елементите на монумента с общо тегло над 500 кг. бронз.
Смятах, че най лесно ще отлеем челната плоча с текста – „Който падне в бой за свобода – не умира” , но не знаех, че ще трябва три пъти да леем и да топим метала. Oтливката постоянно излизаше на шупли и незапълнена в средата. Заминах за Хавана в Художествената академия и намерих един стар, много възрастен леяр от местното ателие. Попитах го и след пет минути вече знаех къде ми е грешката, а уж съм инженер и съм учил в МЕИ леене. Слагах плочата хоризонтално, а трябвало да я наклоня и да лея от долната страна. Стана от раз. Когато започна събирането на отделните елементи на отливката се оказа, че сме много далече от края. Елементите се разминаваха със сантиметри. Тогава започна мъката. Намерих един флекс с дискове и електроди за бронз от пристанището за камарони (скариди) в залива на Сиенфуегос . Разбира се – подариха ми ги. След края на епопеята, на този приятел му подарих една бутилка Хавана-клуб. Беше силно преживяване. Да е жив и здрав Любо Матрика от Пловдив – голям юнак излезе. След това започна едно заваряване на отделните части, всичко – за две нощи.
Имахме си резервен вариант – да поставим гипсовия бюст при откриването. За тази цел ходих да търся бронзова боя от театър “Тери” в Сиенфуегос . Намерих я при един юнак, който работеше на стадиона за бейзбол – Синко де Септиембре, на 5 ти септември. Страшна боя – направо бронз! С нея са правили ремонт на театъра преди 60 години. Разреждаше се със спирт. Това го бяхме намислили защото бяхме обявили, че ще откриваме паметник на Васил Левски и всички знаеха. Между другото ме извикаха в посолството в Хавана при посланика – Бойко Димитров – синът на Г. Димитров. Бойко Димитров ми каза, че е получен бюст на Васил Левски от България (с размер около 30 см.) и да не си правим никакви илюзии, че можем да не го сложим на постамента, който беше около 3 метра висок! Предложих да го поставим във фоайето на заводското управление…
„Как? От другарката Людмила Живкова!!” Страх го беше посланикът.
И нас ни беше страх – затова беше бронзовата боя. Бронзирах гипсовата отливка, та в случай на закъснение да открием паметника с гипсов временен бюст. За щастие не се наложи.
След три безсънни нощи /откраднаха ми спирта от жигулата – той беше за бронзирането на гипсовия бюст/ към обяд, заедно със Серафим Еленков от Берковица с един огромен хидравличен японски кран монтирахме бронзовия бюст на Васил Левски върху предварително направения постамент.
В 13:00 пред взвод въоръжени моряци и всички българи се извърши откриването на първия паметник на Васил Левски в Латинска Америка. На същият ден сам строших гипсовия бюст – не исках другаде да има същия. В постамента в една ниша поставихме капсула от неръждаема стомана с послание към бъдните поколения. Върху покривната плоча е гравиран надпис: “да се отвори през 2037 година на рождения ден на Левски”, когато вече няма да ме има.
Пиша тези редове след 19 февруари 2008 година – 27 години по-късно, с ясното съзнание, че никой няма да узнае за нашите чувства и всичко това ще бъде окончателно забравено. Иска ми се и аз да не го забравя.
________________________________________________
Е, знаехте ли за завода? Виждате ли през колко перипетии са минали българите от Сиенфуегос , за да покажат, че ние сме народ, който не забравя героите си! Колкото и да не ви се вярва, ние българите наистина сме призналтелни на нашите герои, дали всяка капка от своята кръв за нашата свобода, за нашата родина, за нашата България!
Може би в днешно време всеки е интересчия, всеки гледа как да се спаси, но аз съм сигурен, че майка България винаги ще ражда ВЕЛИКИ хора!! Защото тя го е правила преди, прави го и сега и ще продължава да го прави и в бъдеще!
В този разказ има герои, въпросът е дали ги виждате? Защото аз ги виждам! Героите в този разказ са обикновени хора като мен, като вас… Но за разлика от мнозинството, което не предприема никакви действия, тези хора, тези герои, избират пътя на действието, пътя на борбата… Единият герой е Левски, а другите герои са не толкова известни, дори бих казал безизвестни, но въпреки това те са герои! Това са всички хора, всички българи, взели участие и дали своя принос в направата на този паметник на Апостола на Свободата! Чудя се дали можем да наречем герои и кубинците, които като другари, са помагали с каквото са могли? Мисля, че да!
Благодаря на г-н Тодор Кузманов за това, че ми изпрати този материал.
Г-н Кузманов, надявам се да успея да изпълня Вашата мечта и чрез блога да разпространя този материал колкото възможно най-повече! Дано го прочетат достатъчно хора, че след време всеки българин да знае как група негови сънародници са пренесли светлия образ на Васил Иванов Кунчев – Левски дори извън границите на нашата, вече малка, България…
Ако някой има материал, който не е известен на мнозинството – било то снимков или текстов, може да се свърже с мен чрез имейл, като ми пише на Valentin.petlov@gmail.com
Моля, ако г-н Кузманов има забележки да ми съобщи, за да поправя публикацията.
От Тодор Кузманов и Валентин Петлов
